Септемврийски вечерен бриз погалваше леко косите ми, очите ми бродиха през гледката на терасата. Чашата вино беше на приключване, а мислите ми се лутаха през тази прекрасна вечер. Мислех за дните, в които бях безразборна. Бях дете. Тогава не мислих какво трябва да кажа или какво се очаква да кажа. Думите се лееха, правих неща които сега бих се замислила. Пуших и пиех с неподходящите. Може би наистина ти трябват много жаби и гьолове, преди да уцелиш принца. И то не точно принца. Едва ли някой може да попадне веднага на принц, попадаме на жаба с по малко кусури от другите. Натъкваме се на човек, без който не искаме да се будим сутрин и не без който не желаем да заспиваме вечер.
Този тип търсим .
Но това не е края. Отново след време идва съмнението.
Ще прецакам ли всичко Отново?
Ще бъдем ли вечно така?
Тази любов , означава ли завинаги?
И може би един от най- важните въпроси: Може ли да си обещаем вечна любов?
Нещо, което не зависи от нас за обещаване ли е?