Усещаш тишината на нощта,прихващаш звуците на щурците и трепетите на мистерията.Лунната светлина те кара да се чувстваш неузнаваем,някак друг човек в кожата си.
Както беше и при мен в тази мистична нощ,усещания на лудост.
Прекарах седмици в стаята си,изливах болката от раздялата ни,от изчезването му.Превръщах се в сълзите,които се стичаха по мен,мъчещи се да се отърват от този товар на плещите си.Никой не можеше да ме измъкне от черната дупка, в която се бях озовала.
Така и реших сама днес, за това и станах от стола си до прозореца и закрачих към долния етаж.Трябваше ми въздух,вкус на свобода или на освобождение. Запътих се право към задния двор, някак не осмисляйки какво точно правя.Крачейки толкова премрежено, в средата на декември посред нощ ,но останех ли тук с мислите си щях да се побъркам до степен, която и аз самата няма да успея да се измъкна. Отворих непохватно вратата,връхлитайки ме страшния студ на зимата.Усетих прилива на енергия преминаваща през кожата ми,навлизайки в костите ми,вътре в душата ми.Затичах се към дърветата,боса без яке,без уютната топлинна от вкъщи,отправях се към спасението си.Усещах го там някъде,студа не беше пречка в този момент,сетивата ми бяха изтръпнали при неговото изчезване. Нямах нужда от друго освен вятъра, който ме брулеше в нощта, това ми подсказваше че съм все още жива,дишаща.
Мислите ми се връщаха към него, образа му,миризмата му..Замайването последва веднага, след усещането на ръцете му в косите ми.Запънах се и се строполих на колене в гората,сред калта.
И ето ме тук, сред нищото , сълзите ми се стичаха по лицето ,но вече бях привикнала с тях. Както и с липсата му, болката в гърдите ми, дълбоко там където няма лек, няма лекарство което би могло да помогне.Зарових ръце в почвата, все едно щях да открия отговор на въпросите си,наведох лице все едно има някой, който може да види унижението ми. И винаги стигах до една и съща редица въпроси, които вървяха ръка за ръка в ума ми.
Както беше и при мен в тази мистична нощ,усещания на лудост.
Прекарах седмици в стаята си,изливах болката от раздялата ни,от изчезването му.Превръщах се в сълзите,които се стичаха по мен,мъчещи се да се отърват от този товар на плещите си.Никой не можеше да ме измъкне от черната дупка, в която се бях озовала.
Така и реших сама днес, за това и станах от стола си до прозореца и закрачих към долния етаж.Трябваше ми въздух,вкус на свобода или на освобождение. Запътих се право към задния двор, някак не осмисляйки какво точно правя.Крачейки толкова премрежено, в средата на декември посред нощ ,но останех ли тук с мислите си щях да се побъркам до степен, която и аз самата няма да успея да се измъкна. Отворих непохватно вратата,връхлитайки ме страшния студ на зимата.Усетих прилива на енергия преминаваща през кожата ми,навлизайки в костите ми,вътре в душата ми.Затичах се към дърветата,боса без яке,без уютната топлинна от вкъщи,отправях се към спасението си.Усещах го там някъде,студа не беше пречка в този момент,сетивата ми бяха изтръпнали при неговото изчезване. Нямах нужда от друго освен вятъра, който ме брулеше в нощта, това ми подсказваше че съм все още жива,дишаща.
Мислите ми се връщаха към него, образа му,миризмата му..Замайването последва веднага, след усещането на ръцете му в косите ми.Запънах се и се строполих на колене в гората,сред калта.
И ето ме тук, сред нищото , сълзите ми се стичаха по лицето ,но вече бях привикнала с тях. Както и с липсата му, болката в гърдите ми, дълбоко там където няма лек, няма лекарство което би могло да помогне.Зарових ръце в почвата, все едно щях да открия отговор на въпросите си,наведох лице все едно има някой, който може да види унижението ми. И винаги стигах до една и съща редица въпроси, които вървяха ръка за ръка в ума ми.
"Коя съм?"
"Къде си?"
