| Юеджите в северен Китай преди миграцията |
Ранна история
Юеджите са записани в китайските хроники в края на периода на воюващите държави (495-221 В. С.) като номадни племена живеещи в земите на западният регион, по-специално около Дунхуан и Гуачжоу. За разлика от съседите си хунну юеджите не влизат във военни сблъсъци с китайските държави, династията Цин дори търгува с тях като разменя коприна за нефрит и бойни коне. По този начен юеджите които препродават китайската коприна на съседни народи поставят началото на търговията по пътя на коприната.
| Юеджи в северен Китай |
Юеджите завземат областта Дунхуан и постепенно стават много силна нация в северозападната част на Китай. В записките Ханшу е отбелязано: " Големите Юеджи са номадска орда. Те се движат наоколо със добитъка си и имат същите обичаи като тези на Хунну. Тъй като техните войници са повече от сто хиляди, те са силни и презират Хунну В... миналото, те са живели в района между Дунхуан и Килиян [планина] (южно от коридора Хъси)" юеджите са толкова силни, че хунну монарха Тоуман дори изпраща големия си син Моду като заложник на юеджите. Юеджите често атакуват съседните им усуни заради роби и пасища. Усуните първоначално са живели заедно с юеджите в района между Дунхуан и Килиян (планина). Юеджите атакуват Усуните, убиват техният монарх Нандуми и завземат неговата територия. Синът на Нандуми, Кунмо избягва при Хунну и е отгледан от техният монарх.
Постепенно Хунну стават все по-силни и избухва война между тях и юечжите. Имало е най-малко четири войни между Юеджите и Хунну според китайските хроники. Първата война избухва по време на царуването на Хунну монарха Тоуман на (който умира през 209 B.C), който внезапно напада Юеджите. Юеджите искали да убият Моду, сина на Тоуман когото държат като заложник при тях, но Моду откраднал добър кон от тях и успял да избяга в страната си. Както изглежда, Хунну не побеждават Юеджите в тази първа война.
Втората война е била през 7-та година от царуването на Моду(203 г. пр). При тази война голяма част от територията която първоначално принадлежала на юеджите е завладяна от Хунну и хегемонията на юеджите започна да се разклаща. Третата войната вероятно е през 176 г. пр.н.е. (или малко преди това) и юеджите понасят тежка загуба. Четвъртата война вероятно е по времето на царуване на Хунну монарха Лаошан (174 пр.н.е.-166 пр.н.е.) и е катастрофална за юеджите, царят им е убит и от черепа му е направена питейна чаша. Вероятно около 165 BC голяма част от юеджите мигрират от Таримския басейн на запад към Фергана, като най-накрая се установяват в Трансоксиана и Бактрия.[4][5]
Заселване в Бактрия
| Миграция на юеджите от Китай към Бактрия |
дипломата-пътешественик
Китайските мисии в Бактрия и Трансоксиана вероятно са били движени и от други стимули в допълнение към възможността за съюз с юеджите срещу хунну. Китайските императори през периода Хан са искали да притежават т.нар. небесни коне които имали свойството да изпотяват кръв. Китайският поет Ли Бай пише в своята "Песен за Небесния Кон", че небесните коне излизат от пещерите на юеджите и техните гърбове имат тигрова шарка.[7] През 101 г. пр.н.е. Хан императора Ву изпраща военна експедиция в Согдиана за да се сдобие с така наречените небесни коне. Търсенето на перфектните коне може да е имало повече духовен смисъл отколкото практическа или военен такъв. Императорът Ву дори композира химн докато чака пристигането на 30 небесни коне, като се е надявал, че те ще го издигнат до Кунлун планината, свещената планина която е била дом на всички безсмъртни.[8] Някои авторитети виждат връзка между небесните коне и жълтите кобили открити в първата кралска гробница от Пазирик погребенията,[9] и евентуално паметта за юеджите е оцеляла с Пазирик погребенията.[10][11]
Произход, обичаи, език
Трудно е да се каже дали юеджите следва да бъде включени в категорията на урало-алтайските племена като тюрки или хуни. Нищо не е известно за техният език. Съдейки по физическия тип представен на Кушански монети, външният им вид е по-скоро тюркски, отколкото монголски или угро-фински. Някои авторитети считат, че името Турушка или Турукха, с което са ги наричали индийските автори, е още едно доказателство за връзката им с тюрките. Но името тюрки и тяхната национална идентичност изглежда се отнася към средата на 5-ти век, така че вероятно е анахронизъм да се причисляват Юеджите към тюркските племена. Възможно е обаче юеджите и тюрките да са паралелно развили се подобни или дори първоначално идентични племена. Някои автори считат, че юеджите са Гети и че първоначалната форма на името е Утит или Гет, като вероятно се появява и в индийските Джати.[12] Според Хиун Ким(Hyun Jin Kim) номадните юеджи притежават политически институции, които поразително много приличат на Хунну и по-късните хуни. Китайците споменават пет сихоу или лордове на юеджите, които управляват петте племена на имперската им конфедерация. Според Едвин Пулейбланк юеджите са индо-европейци и са говорели форма на тохарски езици.[13] Титлата сихоу съответства в произношението на това, което по-късно ще се превърне в тюркската титла иабгу. Тази изначално юеджи царска титла се появява на монетите на техните царе като иапгу (IAPGU)[14] и е заимствана при Хунну от юеджите.[15] Сред тюрките, титлата иабгу (yabgu) придобива нов живот. В тюркските надписи от Монголия, тя се появява като благородническа титла веднага след титлата каган (qagan).[16] Куйан/Каган (Kuyan/gayan) е Юеджи символ за земното въплъщение на Луната и Млечния път.[17]
Някои учени обяснянат думите отнасящи се до юеджи(月氏) или кушаните като идващи от тюркските езици, като по този начин се заключват, че езика на кушаните е бил клон на тюркските езици. Тази теория е неадекватна. В Зоушу(Zhoushu 周書), гл. 50 е записано, че: „Предшествениците на тюрките идват от държавата на Суо 索“. Предполага се, че „Суо (索)“ е транскрипция на Саки(Sakae) или с други думи, вероятно предците на тюрките първоначално са били клон на саките(Sacae). Ако това е вярно, не е трудно да се разбере защо някои думи и титли, свързани с юеджите или кушаните могат да бъдат обяснени чрез тюркски езиците. В книгата „Реката на царете“ (Rājataraṅgiṇī, I, 170) е отбелязано, че тюркският владетел на Гандхара твърди че негов прародител е Канишка, великият кушански император и основател на династията на кушаните, и може би това не е било просто хвалба. Други учени считат, че езикът на кушаните е бил ирански език. Тази теория е също така неадекватна, поради следните причини. Първо, те са били клон на саките, племенен съюз съставен от най-малко четири племена, Аси, Гасиани, Тохари и Сакараули. От тях някои племена са говорили на ирански език, но също така някои са говорили индоевропейски езици, различни от иранския език, например, Тохарите. На следващо място, племената които са говорили тохарски са били в близък контакт с племената които са говорели ирански език, така че думите, които могат да бъдат обяснени чрез иранския език вероятно първоначално са били тохарски.[18]
Юрий Зуев включва юеджите (Uechji) сред племената на ранните тюрки. Той пише, че „в Северен Кавказ те са говорили на източно-ирански език, а в Кандзю са говорили тюркски език“.[19] Неговите есета за ранните тюркски племена и държавен тип конфедерации показват, че „идеологическите възгледи съвпадат в много отношения и имат обща основа водеща до последните векове преди новата ера. Такава основа е пантеона на древните конфедерации на юеджите и канглите, които са оставили следи в идеологическите комплекси на аштак-тюрките, огузите, куманите, кимеците и т.н. Много аспекти са все още във фолклора на съвременните тюркски народи. Традицията на идеологическа приемственост прониква историята на тези народи от дълбока древност до съвремието.“[20] Вероятно един от най-забележителните е обичаят на населението напълно да бръснат главите си. Седемте племена юеджи – тохари са били белоглави т.е. с напълно бръснати глави. Ритуалното гологлавие е било еквивалентно на луно-главие.[21] Спомняйки се, че думата юеджи е китайски екзоним образуван от две думи yuè(月) „Луна“ and shì(氏)"клан" – следва, че те бръснели главите си за да приличат на Луната. Същият обичай откриваме и сред владетелите на прабългарският клан Дуло: "Тези петима царе управляваха царството от другата страна на Дунава 515 години с бръснати глави и след това дойдоха от тази страна на Дунав княз Аспарух и до сега (управлява). "[22]
Много историци и изследователи като Кънингам, Дахия, Кноблох, Зуев и др. идентифицират юеджите с масагетите от древните класически източници: Da Yuezhi > Ta-Yue-ti (Големи Лунни Хора) > Ta-Gweti> Massa-Getae > Маса-гети.[23][24] Хенинг свързва юеджите с гутите които през 2000 BC напускат родните си земи Загрос (съвременен Иран) и се отправят към централно-азиатските степи и впоследствие към северозападен Китай.[25] Единственото доказателство представено от Хенинг в подкрепа на тази теза се основава на базата на прилики в керемиката и много съвременни учени го считат за неубедително.[26] Според Бейли формите на името тохар (tu-γαρα или Great Gara) са много, някои от които са Θογαρα (гръцки), но също така thog-gar/ bho-gar в тибетският език.[27]
Малки юеджи
Малките юеджи остават в северен Китай и са включени в състава на конфедерацията хунну под името дзие(Chieh, АУ:Jie people). Китайските хроники ги посочват като едно от 19-те племена на хунну.[28] Техният брой съвсем не е малък, както обикновено се счита, за което съдим от факта, че в периода между 184 AD до 221 AD, почти 40 години е имало бунт на малките юеджи в Гансу, северен Китай, който китайците не успяват да погасят 40 години.[29] В началото на четвърти век се установява Жоужан хаганата на територията на днешна Монголия и под неговия натиск малките юеджи започват миграция към Казахстан и Бактрия под името хвар-хуни.[30] През 349 AD е имало масово клане на дзие (Chieh) в северен Китай, Ото Менхен-Хелфен посочва, че 200 000 от тях са били изклани.[31] Вероятно това е крайната дата която може да приемем за миграцията на малките Юеджи от северен Китай/Тарим към Казахстан.
Връзка с прабългарските племена
Големите юеджи навлизат в Европа заедно с хуните и първоначално са наричани със старото
| Юеджи и българи |
Множеството проучвания върху произхода на прабългарите водят до определен район в централна Азия – средното и долно течение на Сърдаря. През втората половина на 2-ри век AD сарматската култура по долното течение на Волга претърпява значителни изменения и се проявяват характеристики нетипични за предходният период: изкуствена черепна деформация, северна ориентация на гробовете, плитки погребални ями и ями с ниши.[37] Юеджите са практикували и изкуствена черепна деформация от кръгов тип също като прабългарите и хуните.[38][39][40] Хуните, прото-българите и част от юеджите споделят общи погребални практики като плитки погребални ями, ями с ниши и северна ориентация на гробовете.[41]
