Защото мечтите могат както да извисят човек и да придадат смисъл на живота му, така и, забравен в тях, да му го отнемат. Мечтите са коварни... като самата любов. И точна както нея могат да осмислят, но и да погубват. Да създават и да рушат. Да извисяват и да принизяват. Защото когато човек обича, той е способен на всичко, на каквото би бил някога, и в същото време е съвсем нищожен и слаб, подвластен на любовта. Както е и с мечтите. За да прогледнеш, не бива да се самозабравяш. Защото тогава попадаш в дупка, от която няма излизане. Дори и да е най-красивото и пъстро място на света, ти не си се родил, за да останеш и да живееш в дупка. Животът е непрекъснато летене и падане. Кръговрат. За да го живееш истински, първо трябва да се научиш как. Идеята не е да се стремиш само към щастие, защото така не би оценил и обърнал внимание на болката, която изобщо не е по-незначителна от него. Кой казва, че човек се ражда, за да бъде щастлив? Може би сме тук именно заради болката. И колкото по-скоро го осъзнаем, толкова по-бързо ще стигнем до щастието.
So for now... fuck all dreams.
So for now... fuck all dreams.
This post first appeared on Проглеждане отвъд границите, please read the originial post: here
